МОЯТ ДОМ Е МОЯТА КРЕПОСТ

Какво е дом? С напредването на времето и технологиите много малко от нас си задават този въпрос. Дали това не е мястото, където прекарваме по-голямата част от времето си, там,където сме свикнали да бъдем, нашето място за пребиваване? Или пък „дом“е чисто и просто синоним на уют?     В тази история и двете твърдения са отчасти верни. Отидохме на място, където този низ от непрестанни инженерни решения, който ни преследва, не съществува и животът протича някак по-спокойно, по-топло. Отидохме там, където животът на едни непредполагаемо чаровни създания тече вече години наред, скрит зад крепостите на техния мил, необезпокояван дом.  
Още от вратата имаше кой да ни посрещне. Кучетата непрестанно съзерцаваха кой и за какво е дошъл, дори и в кратката почивка не ни изпуснаха от поглед.  Няколко крачки по-навътре се срещнахме с голямото семейство. То прекарваше деня си както обикновено – спокойно и без излишни терзания. Наслаждавайки се на следобедната си „трапеза“.
Не мисля, че бяха подготвени за нашата визита, никой не ги беше предупредил, и скромното семейство бавно се отдръпна от очите на камерата. Стана ни тъжно, че така ги притеснихме и за да запазим представата за сигурност, решихме да се отдръпнем в един от скалъпените ъгли на техния широкоскроен дом.
Спокойствието и уравновесеността бързо се възвърнаха и няколко минути по-късно вече бяха готови да общуват с нас. Настана бурен интерес към това какво правим и с каква цел сме им на гости. А когато си станахме по-близки, силно се заинтригуваха с какъв вкус са дрехите ни.
Разбира се, не всички бяха доволни и се чувстваха комфортно в наше присъствие, и не се притесняваха да го покажат. Отдръпнаха се в страни и ни наблюдаваха, докато ние се радвахме на топлината, с която повечето ни приеха.

Големи очи ни наблюдаваха и от „родилното“. Въпреки че голямото събитие наближаваше за повечето от тях и не трябваше да се вълнуват много, все пак пуснаха по едно любопитно око към нас. И ето...дойде моментът, който всички чакаха!
Изведнъж радостни изблици се разнесоха от първия до последния член на семейството, от най-малкия до най-големия. Всички викаха ли, викаха!  Беше дошло времето за дневната им разходка навън! Едва дочакаха да се отворят вратите и се втурнаха с всичка сила. Дори тъмните облаци и лошото време не ги уплаши.
 Скупчваха се на групи и задружно, както винаги, се радваха на чистия въздух, прохладното време и слабото слънце, което се показваше толкова за кратко. Най-младите членове на семейството привикваха и нас в бурен изблик на веселие и игра. Но повечето бяха забравили, че все още сме там.
И така бързо и неусетно дойде време да се сбогуваме и да си ходим. Някои сякаш си отдъхнаха, че напускаме тяхната малка крепост, други пък ни подвикваха да ги посетим скоро пак...или така поне ние го разбрахме. Помахахме за довиждане и потеглихме отново към забързаното ежедневие, което ни чакаше нетърпеливо извън стените на фермата - там разочарования и грижи не се допускаха. Оставихме семейството на сигурно място, скрито и защитено от студения и неприветлив свят. Зад дебелите стени на тяхната крепост, подчинена на идеята за уют и спокойствие. С приглушена, мека светлина и аромат на....е, не точно на валиния.    Така в тази отдалечена от града ферма намерихме добро обяснения на това какво е дом.